Терминът "дисидент" (dissident) е въведен от съпричастни западни журналисти, за да обозначи хората, които се противопоставят на режима в старата съветска империя. Историкът Бенджамин Натанс отбелязва, че КГБ е използвал този термин, за да стигматизира несъгласните, придавайки им чуждо наименование. Въпреки че самите дисиденти не харесвали термина, те в крайна сметка приели етикета.

Дисидентите представлявали "разхвърляна конгломерация" от съветски граждани, които се обединили около процеса срещу писателите Андрей Синявски и Юлий Даниел през 1966 година. Те искали да защитят гражданските права, залегнали в съветската конституция, и да насърчат по-голяма откритост в обществото. Повечето от тях били членове на интелигенцията и винаги били малко на брой.

Много от дисидентите платили висока цена за своето несъгласие, губейки работата си, изпращани в трудови лагери или психиатрични заведения, а някои били принудени да емигрират. Физикът Андрей Сахаров и писателят Александър Солженицин, двама от най-известните дисиденти, получили Нобелови награди за своята работа.

Историята на мемоарите на съветските дисиденти е особено забележителна, тъй като до разпадането на СССР, такива произведения можели да бъдат публикувани само извън страната. Натанс подчертава, че тези мемоари станали транснационална платформа за представяне на алтернативно съветско "аз" на глобалната сцена. Неговата база данни включва 144 заглавия, публикувани в продължение на повече от половин век в десетина държави.

Традицията на дисидентите да пишат автобиографично датира от 1830-те години и е свързана със самовъзпитание и развитието на личността. Дисидентското движение било напълно основано на хартия, а самиздатът означавал самостоятелно публикуване и разпространение на документи. Тамиздатът пък обозначавал литература, публикувана в чужбина.

Дисидентските гласове достигали до СССР и чрез радиостанции като BBC и Гласът на Америка. Въпреки че много от тези автори били разглеждани като герои, те се сблъсквали с двойно отчуждение – от родината си и от западната публика. Например, писанията на Владимир Буковски били адаптирани за западния читател, което често водело до изкривяване на оригиналните идеи.

Натанс подчертава, че повечето съветски дисиденти не отхвърляли социализма, а по-скоро давали пример за ненасилствена съпротива срещу злото. Неговата книга "Към успеха на нашата безнадеждна кауза: Многото животи на съветското дисидентско движение" е публикувана миналата година и носи име на саркастичен тост сред дисидентите.